fbpx

Блог

театър

Театърът – “най-висшият институт за художественото слово”

Свикнали сме, че когато има повод за празнуване, датата носи съответния цвят в календара. Но има дни, които не се нуждаят от специално отбелязване, за да бъдат почетени. Именно такъв е 24 май, когато хората у нас по-гордо, по-одухотворено и по-смело изговарят всяка буква и дума. 

Благодарение на словото, всеки човек има възможността да се издигне над битовото и да се докосне до нещо по-висше от самите нас. Театърът е отражение именно на това “посягане” на човека към високото изкуство – към изкуството, което умело борави със словото и умело превръща думите в своя “инструмент” на въздействие. 

Когато думите са достатъчни, нищо друго няма значение! 

Словото не е за нас. То е за другите. Защото ни позволява да бъдем част от колектива. То е мостът, от който всеки се нуждае, за да не се удави по своя път. С думички като “любя”, “ласка”, “очарователен”, “изневиделица” и ред други пъстро звучащи комбинации от букви ние обичаме, тъгуваме и ликуваме. Именно затова ролята на словото в театъра е ключова, защото това е живо изкуство, в което очи в очи зрители и актьори търсят пътя помежду си – едни тръпнат да предложат своя прочит на дадена история, а другите чакат да я чуят. 

Думите могат да се запазят само тогава, когато са записани. Или чути. От много хора. Колко често самите вие се сещате за нещо, което отдавна, отдавна сте чули някъде, но силно ви е впечатлило? А в колко от тези случаи сте се намирали в театрална зала?  Актьорите в театъра нямат цигулка, нямат перо, нито пък имат четка и бои – те имат само себе си и тези няколко реда, които обаче трябва да кажат така, че зрителят да настръхне, да се разсмее, да усети болката или радостта. Точно в този единствен момент. И те успяват!  

От името на целия екип на Viva Arte ви честитим днешния празник, а именно Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност. С пожелание да намирате утеха, но и вдъхновение,  прозрение, но и въпроси в словото, до което се докосвате, но най-вече с призив да го пазите, да го помните и да го предавате нататък. 

Защото свят без писменост е възможен, но е много мрачен. И когато си говорим за писменост и култура, то всички трябва помним, че “театърът никога няма да престане да бъде вечно обновяващо се първоначално училище за културата на всеки народ.” Затова – елате на театър, хубаво е! 

*“най-висшият институт за художественото слово” (цитат от Пенчо Славейков)

театър

Как разказва театърът днес?

Този въпрос ни кара да се замислим – за връзката на изкуството с времето, защото творенията на човека са сред нещата, които носят най-много история в себе си. Какво бихте казали вие за театъра днес? Но помислете добре. От отговора зависи много – защото публиката е малката променлива, която прави всяка постановка уникална за себе си. Преди да ни отговорите, настанете се удобно, сипете си чаша от любимото вино и нека заедно да разгледаме театъра “отвътре”. 

Tрудно, почти невъзможно, би ни било да опишем с няколко думи и същевременно в пълнота формата, чрез която достига днес театърът до зрителите. Но пък не пречи да се опитаме накратко да се потопим в изкуството такова, каквото го познаваме днес. Преди всичко, театърът за човек е това, което той чувства, разбира, вижда и (не) харесва. И в това няма нищо странно. Осъзнаването на културата от зрителите в голяма степен очертава рамките, в които тя да съществува. 

Защото разказът, който стои в основата на всяка постановка и чертае сюжета на историята, се разказва посредством словото, движенията и образите, които се изграждат, но се възприема от очите, ушите и сетивата на седящите отсреща. Цялата магия в залата се случва не на сцената, а по седалките. Благодарение на културната памет на зрителите и тяхната връзка с разказа, благодарение на емоциите, които всеки индивид преживява, ние успяваме да ви въздействаме. Или поне се опитваме.  

В търсене на театъра

Това, което безспорно формира облика на театралния разказ, е времето, в което живеем. А какво е то? Време на суета, на промени, катаклизми и изненади, но и време на любов, приятелство и топлина. Духът на съвременната реалност и общият социален облик, наред с потребностите, които всички ние, като хора, демонстрираме, са в основата на изкуството, което се представя. 

Извън обсега на “нашия театрален разказ” може би остават полюсните постановки, които са сами по себе си ново изкуство и за които е по-лесно от всичко останалото да кажем “Беше страхотно!” или “Не бих повторил!”. Но това, което е най-интересно, е фактът, че театралният разказ е плод на усилията, мислите и разбиранията на няколко различни човека като крайният резултат се явява пресечната точка на автора, режисьора и персонажа. 

И след като вече си казахме няколко думи за сюжета, то смело можем да обърнем поглед към изграждането на образите, което има също толкова голямо значение за съвременния театър. Културата ни днес е такава, че сме свикнали да мислим, възприемаме и помним чрез образи – именно с тази човешка черта театърът умело си играе, като изгражда запомнящи се и силно въздействащи персонажи, които дълго се помнят. Същото прави и с мястото и времето на събитията. 

Театралният разказ обаче може да се дефинира по още редица други негови основни характеристики. Има такива постановки, които с кратък момент напрежение насищат целия отрязък от време, но има и такива, в които сцените поетапно наслагват емоцията, която неусетно се загнездва в душите на зрителите – хитро, нали? 

Безспорно за ефектността на разказа допринасят звука и осветлението, с които днес могат да се направят всякакви магии. Но преди да сте си помислили, че всичко е само прожектори и светлини, бързаме да ви кажем, че и тук може да се заложи на различни “заигравания” с техниката. Минималистичният подход е възможен тогава (но не само), когато историята сама по себе си е достатъчно силна, стряскаща, рязка и крайна, че да развълнува наблюдаващите. Този ефект, разбира се, може да се постигне и с помощта на свръхинтерпретацията, и с натрупването на допълнителни елементи и помощни средства, каквито се явяват всякакви звукови и визуални ефекти. 

Въпреки че има някои основни линии, по които театърът остава непроменен, откакто свят светува, невъзможно е на тази база да заключим, че той е такъв, какъвто е бил преди 5 века или дори преди 50 години – та, самите ние сме се променили много от тогава. Театърът е жив, динамичен и бурен. Именно това го прави толкова интересен за гледане, наблюдаване и отдаване. И не забравяйте – ходете на театър, хубаво е! 

театър

Сблъсъкът на дигиталната ера и театъра през XXI в.

Само до преди година не можехме да си представим, че една театрална постановка може да се проведе без публика в салона. Но и такива неща вече се случват. Разказването на истории може да се превърне в магия, ако има кой да ги чуе, види и усети. Това е и причината театърът да е двустранен процес – място, където се намират хората, които, от една страна, имат какво да представят и тези, които искат да видят нещо. Съпреживяването на емоцията сближава публиката и актьорите, а там, между седалките и сцената, се ражда магия, която едва ли може да бъде усетена отвъд вратите на салона. Театърът изисква времево и пространствено сливане. През изминалата година обаче между зрителите и артистите застана екранът. 

Може ли театърът да бъде стриймван? 

В опитите си да оцелеят, театри у нас и по света отвориха “вратите” си за интернет пространството – една алтернатива, която неизбежно повдигна въпроса за взаимодействието на театъра с дигиталната среда във времето, в което живеем. Театрални фестивали с дългогодишни традиции също се видяха принудени да поставят своите участници пред компютрите. И тук не говорим за излъчване на стари записи, а директно предаване от “мястото на събитията” – сцената в театъра, където публика няма. 

“Вива Арте” също се срещна със своите почитатели от къде ли не, посредством интернет. И съвсем не отричаме, че беше приятно. Онлайн постановките бяха поредното доказателство за адаптивността на театъра като изкуство, което може да достигне до хората, независимо от ситуацията. На пръв поглед труднореализируемата задача стана реалност. А хората получиха дори минимална доза от изкуството, което обичат. 

На фона на случващото се обаче, не са единици хората, които поне веднъж се запитаха дали театърът ще оцелее и какъв ще бъде той след това, какво е влиянието на дигиталния свят върху формата на това изкуство и т.н. Това са само част от темите, които се бяха загнездили в обществото отдавна, но лавината от streaming ги превърна в гореща тема, която няма как да се подмине. Други пък откровено поставиха въпроса дали не е време за промяна, която да превърне театъра в изкуство, достъпно там, където всички прекарваме най-много време – пред компютрите. 

Въпреки дигиталното си тяло, театърът продължи да диша, защото той е живо изкуство и трудно бихме могли да си представим, че интернет може да го подчини. Знаем го, защото нашите зрители, които идват в салона, за да ни гледат, дори и да са малко, са отдадени на всяка секунда, която им подаряваме. И тази връзка между публика и актьори няма да умре само защото живеем в свят, пълен с устройства. Театърът е оцелял във всякакви условия и световната пандемия ще е поредното преодоляно препятствие. Освен всичко това, отворена остава дискусията за т.нар. “дигитален театър”, която беше в основата на много творчески конференции по цял свят. За осъществяването на подобна идея – само времето може да говори. 

Защо ни е толкова нужен “живият” театър през XXI в.? 

Разказвайки истини, смешки и споделяйки тревогите си с вас от трибуната, която имаме, ние всъщност сме “гласчето” в главата ви, което има за задача да ви разведри или вразуми – когато, от каквото имате нужда. И в този ред на мисли: къде остава “храната” за душата, ако театърът го няма и може ли виртуалният свят да е наш единствен източник на тази “стока” от първа необходимост? Това, на което можем да се надяваме, е че когато свърши бумът на streaming в онлайн пространството, хората ще са “гладни” и ще дойдат сами в салоните. 

Театърът като форма на изкуство е достатъчно адаптивен, за да може да предлага на своите зрители “заместител”, дори по време на пандемия. Но ние сме съпротивителната сила, с която дигиталната ера ще се сблъска. Вярваме, че сме способни да променим времето, в което живеем, а не то да промени това, което до сега е съществувало такова, каквото го познаваме. Театърът не е само 2-часовото представление, което гледаш, а той е поредица от действия, превърнали се в ритуал за всички, които го обичат. От това да си сложиш любимата рокля, червилото и обувките, през това да влезеш от главния вход на театъра, който да те зареди с невероятна емоция, да се насладиш на угасването на прожекторите, вдигането на завесите и поклоните, до това да споделиш няколко часа в компанията на човек, който има същите интереси като теб.

С нетърпение очакваме пространството ни отново да загъмжи от именно такива хора, дошли да се наслаждават на 100% на това, което ние искаме да им дадем. Защото след всеки трус творческият импулс се връща с гръм и трясък, въображението се възпламенява, а актьорският състав се оживява от случващото се. Така че не пропускайте да дойдете и да се насладите на тази еуфория от цветни емоции и мисли, на която ще ви направим свидетели. Най-доброто тепърва предстои!

театърът

Театърът в празника на виното и любовта

Какво по-хубаво от това да имаме цял един месец, в който спокойно можем да си говорим за любов, да гледаме филми за любов и всичко около нас да е любов? Февруари ни дава възможност не просто да отворим сърцата си, а да го направим, както подобава – с чаша хубаво вино в ръка. 

И ако сега си мислите, че тук е мястото да ви попитаме кой от двата празника ще отбележите – Трифон Зарезан или Свети Валентин, ще ви изненадаме и няма да го направим. Защото знаeм, че виното и любовта вървят ръка за ръка повече от всичко останало на този свят и към избора на всяко от двете трябва да се подхожда с еднакво голямо внимание. 

И това не се отнася само до влюбените двойки, но и до щастливо необвързаните. Празникът на любовта не е само за тези, които вече са я открили, но и за тези, които, подобно на любимата ни Кари Брадшоу, я търсят: “Търся любов. Истинска любов. Абсурдна, всепоглъщаща, да не можем да живеем един без друг, такава любов.” 

Всяка Любов е едно от малките чудеса на живота.

Въпреки че 14 февруари е само един ден от календара, той умело насища целия месец с една особена енергия, която витае във въздуха. Някои слагат розовите очила и се отдават на нестихващ маратон от целувки и подаръци, докато в същото време други се опитват с всички сили да избягат от всеобщата еуфория на празника. Защото през призмата на всяка съдба, любовта е различна емоция. Но един театрален билет може да обедини всички на едно място – в залата, откъдето често си тръгваме по-замислени, по-спокойни и дори по-обичащи. Защото отговорите на въпросите, пред които любовта може да ни изправи, са всеобща енигма, решението на които търсим на по чаша хубаво вино. 

В главната роля – Нейно Величество Любовта!

Може ли любовта да ни изненада с нещо? Готови ли сме да се надсмеем на нещата, които правим от любов? Колко глупави сме всъщност, когато обичаме? Лъжем ли, или сме напълно искрени? Колко наивни и добри, но едновременно с това зли и остри можем да бъдем към човек, който ни обича и този, когото ние обичаме? Показваме ли достатъчно обич и грижа към половинката си? 

Не можем да пропуснем и въпроса на въпросите: “Как изглежда истинската любов и всеки ли я открива?”, на който едва ли има човек, който да ви отговори толкова прямо, колкото му се иска. 

Тези толкова абстрактни питания придобиват форма, вид и име в момента, в който срещнем Любовта. Често не си ги задаваме или дълго бягаме от отговора, а понякога – такъв просто липсва. Но пък нищо не ни пречи да мислим и говорим за любовта заедно. 

Не чакайте 14 февруари, за да се отдаде на няколко красиви часа, в които главната роля да е нейна – на Любовта, във всичките ѝ причудливи форми, които едновременно обичаме и мразим. Но нека сега вдигнем чаши в Нейна чест – защото на този ден Тя празнува.

театър

Свободата за театъра през 2021 г.

В годината на ограниченията най-логично изглежда да си говорим за свободата като най-висше вдъхновение за всичко случващо се на сцената и извън нея. Свободата в своето най-широко разбиране може да се разгледа през призмата на правото, философията, психологията и теологията. Но нейното най-силно отражение безспорно виждаме в нашето ежедневие – във възможността да творим, да се срещаме, да прегръщаме любимите си хора – все неща, които 2020 г. ни взе.

Свободата като дума носи силен парадокс в себе си – от една страна, тя е била причина стотици велики умове да осмислят и преосмислят идеите си и разбиранията си за живота във всяка епоха от човешкото развитие, от друга страна обаче всеки човек смята, че в пълнота познава и разбира свободата като дума. Дали това е така? Свободата ни дава повод да говорим за революциите от миналото, за настоящетото на демократичния свят и за бъдещето на глобализацията. Но и за театъра. Защо? Защото изкуството има нужда от свобода, за да бъде това, за което хората са “гладни”. Защото свободният дух твори свободно изкуство, имащо потенциала да докосне всеки, който има очи да го види, уши да го чуе и душа да му се наслади.

През годините изкуството, в това число и театралното такова, се е наложило под една или друга форма като отражение на света около нас – такъв, какъвто е или такъв, какъвто желаем да бъде. Без да искаме или нарочно творим за нещата, които ни вълнуват във времето, в което живеем и естествено превръщаме създаденото от нас в огледало на всичко, случващо се отвъд залите. Но то е истинско ценно тогава и само тогава, когато има кой да го види – в свободата на представлението е силата на театъра. Ограниченията на 2020 г. определено донесоха след себе си куп вътрешни противоречия и трудни за решаване проблеми. Безспорно алтернативните форми на представление са начин театърът да напомня за себе си и за наличието на живот в това изкуство въпреки обстоятелствата. Това “командно дишане” обаче има своя срок на годност.

Говорейки за свобода и театър, е трудно да сложим граници на дискусията. Изникват редица въпроси, свързани с дейността на свободните артисти, със свободата на изкуството, чрез което може да изразяваме недоволството си, с освободените от предразсъдъци зрители, финансовата несвобода на театъра  и още и още… Трудно е да обхванем всички аспекти на свободата като необходимост, ценност и цел, но днес няма и да се опитваме да го направим. Ще си помечтаем за свободния театър с пълните зали и притаените гласове на зрителите в очакване постановката да започне – защото сега сме свободни поне да мечтаем. Защото театърът е храм, а в храма всеки трябва да е свободен да мисли, чувства и обича.

Вива Арте

Време за топлина и уют: от Вива Арте с любов за една по-различна Коледа!

Коледните и новогодишни празници са период, в който много въпроси започват да ни вълнуват: ”Какво постигнах през тази година?”, “Какво искам да ми се случи през следващата?”, “Какво искам да променя в себе си?”. Освен питанки, в навечерието на новата година много хора дават на себе си и на околните куп обещания – всяко от които за едни по-красиви 12 месеца. Но това, което обединява всички хора по Земята, е надеждата, че независимо каква е била изминалата година, следващата ще е по-добра. Е, екипът на Viva Arte не прави изключение от това.

2020 г. определено беше необичайна. Сблъскахме се с новото, непознатото и страшното. Наложи се да живеем по начин, който не ни беше съвсем ясен и по правила, които без значение дали ни харесваха, или не, трябваше да спазваме.

Но като всичко останало – и това ще мине!

Viva Arte и през 2021 г. ще остане вашия пристан, където заедно да си задаваме въпроси, да се чудим, да се смеем и да плачем. Тази година много ни взе, но пък и много ни даде. Научи ни, че театърът е по-устойчив, отколкото сме мислили и че независимо какво се случва отвън, вътре в нас винаги ще има място за някоя и друга стойностна постановка. Надяваме се, че това ще остана така и догодина.

Пожелаваме ви да прекарате празниците в компанията на любимите си хора, да се насладите максимално на домашния уют и да се заредите с много сила и енергия за всички предстоящи приключения и предизвикателства, които 2021 г. ви е подготвила. На фона на бурните времена, в които живеем, бъдете най-вече здрави, но не забравяйте да бъдете и добри, защото доброто е двигател на всичко случващо се около нас. Бъдете вдъхновени и извисени в мечтите си, но и достатъчно смели, за да ги сбъдвате. Радвайте се на всяка секунда от живота така, сякаш е най-красивата, която ви се е случвала. Почерпете от уроците на 2020 г., оставете негативните емоции в нея и с бодър поглед и с чаша шампанско в ръка отбройте последните 10 секунди на новите 52 седмици.

Нашите коледни подаръци за вас за поредна година са “скрити” не под елхата, а в програмата, в която отново ще откриете някои от най-любимите си представления, в които влагаме цялата си любов. Очакваме ви здрави и готови за нова доза емоции, които да ви подарим от сцената на театъра.

Екипът на Viva Arte ви пожелава Весела Коледа и светла Нова година!

театър

Есента, в която се завърнахме в театъра – а дано, ама надали

На пръв поглед изглежда, че театралната зала не се различава особено от останалите обществени места, които са потенциално опасни по време на пандемия.

Но това не е съвсем така и ние сме готови да ви го докажем:

– Поради наложените изисквания за 30% запълняемост на театралния салон, няма как да приемем повече от 140 зрители (а някъде и по-малко, в зависимост от капацитета на залата)

– Всички зрители влизат през отделни широки входа, постепенно, без да се засичат, освен ако не го направят умишлено

– Фоайето на театъра осигурява лично пространство, което е по-обширно от всеки ресторант, бар или дискотека, отново заради наложените изисквания за до 30% запълнямост на театралния салон.

– По време на спектакъла зрителите са настанени на препоръчителното разстояние един от друг. Всички те би трябвало да стоят спокойно, с гръб един към друг, да носят маски, с изключение на актьорите – поради спецификата на работата им (иначе бихме пренесли зрителите в някаква научно-фантастична реалност ). Но ако някой от зрителите реши да наруши предписанията, ние не сме в състояние да му попречим.

– Съгласно противоепидемичните изисквания театърът се дизенфикцира два пъти на ден, включително повърхности и пространства, проветрява се и се осигуряват дезинфектанти.

Държавата няма да си позволи да ни затвори отново. Ще ни затворите вие, зрителите, ако не ни подкрепите! Театралният салон е в пъти по-безопасен от градски транспорт, търговски обекти, заведения, барове, дискотеки, спортни събития, семейни тържества и много други.

Зрителите и актьорите споделят едно и също пространство и един и същ въздух. А след толкова месеци на изолация всички ние заслужаваме да споделим емоцията от една приятно прекарана вечер.

В тази обстановка на масова психоза и страх, човешката психика има нужда да се разтовари и затова ние продължаваме да работим, за да предложим едно от най-сигурните лекарства – смеха – а светът е оцелял, защото се е смял.

Омайна нощ

Подарете си една “Омайна нощ”

2020 г., когато на света не бяха дадени почти никакви поводи да се смее, създадената от Велко Кънев  постановка “Омайна нощ” ще го направи за 15-а поредна година. Датата е 20 ноември, а на една сцена отново се събират Мария Сапунджиева, Асен Блатечки и Юрий Ангелов. Откритата сцена “Сълза и смях” ще очаква посетителите, които, заедно с всички замесени в този проект, за последен път в София ще имат възможност да се насладят на историята. По текст на Жозиан Баласко, това късче от съвременната френска комедиография ще ви накара да забравите собствените си неволи и да се докоснете до тези на героите, да се посмеете истински с тях и дори да ви се прииска да имате повече време за разговори в компанията на някой непознат и чаша коняк.

“Омайна нощ’ проследява срещата на трима герои – затворничка, пусната в едва петдневен отпуск, ТВ водещ на хитово предаване и келнер с тежко минало и настояще. Те на пръв поглед са нищо повече от непознати, които нямат цел в своето пътуване.  Но дали разговорът им в бюфета на гарата ще ги остави за дълго такива? Има ли какво да крият един от друг, или именно фактът, че са от различни “вселени”, ще им помогне да бъдат по-искрени от всякога? А ако има нещо, което може да стопи ледовете между трима непознати по-добре от коняка, то това е шампанското! В нощта между два влака за Париж тримата непознати ще пият много шампанско и много коняк, ще се смеят и ще говорят по-свободно от когато и да било.

За първи път “Омайна нощ” се поставя през далечната 2005 г. и то не кога да е, а през месец февруари – месеца на любовното и алкохолното опиянение. В абсолютен унисон с това, в историята на героите преобладават любовта френска и тежкият махмурлук – защото може ли да го има едното без другото? В постановката и до днес се усеща присъствието на брилянтния режисьор Велко Кънев, който преди 15 години усеща нуждата от това да доставя радост и представя на българската аудитория история, която по неповторим начин ще ви накара да се усмихнете.

Тази гара в тази нощ ще се превърне в посока за тримата герои, които въпреки че на пръв поглед нямат нищо общо, ще открият, че приятелството между тях е повече от предопределено. За да станете свидетели на безупречната игра на Асен Блатечки, Мария Сапунджиева и Юрий Ангелов на 20 ноември, побързайте да се сдобиете с билети още сега!

Честит 1 ноември – с носталгия за миналото и с надежда за бъдещето

„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“ С тази прокламация през 1923 г., в търсене на духовни стимули и тяхното откриване в мъдростта на наследството, оставено от един от най-великите българи, цар Борис III поставя началото на отбелязването на Деня на народните будители.

Ежегодно с наближаването на 1 ноември в обществото естествено се заговаря за времето, в което живеем и за мястото на съвременните будители в живота на всеки човек. Поглеждайки назад към миналото, към хората, чиито портрети всяват респект дори и до днес, малцина си задават въпроса: “Какво ни е останало от миналото?” Днес, в света на вещопритежанията и суетата, е сякаш по-трудно да се намерят хора, които подобно на нашите предци, посредством силата на словото и революционния плам в очите, “да събудят” дълбоко скритите заложби на обществото. Трудно, но не невъзможно!

Ние от Viva Arte искаме да ви поздравим с днешния празник и да ви пожелаем по-често да намирате време, в което да храните не само тялото, но и душата си. Четете книги, ходете на театър и слушайте хубава музика – готино е да правиш нещо смислено, още по-готино е посланието да достига до хората!

Благодарете на вашите будители, че са драснали клечката кибрит, която е предизвикала пожар в душата и мозъка ви. Защото обществото има нужда от повече такива хора, които в името на “големите малки неща” се извисяват над злободневните проблеми.

За стремежа “към образование и книжовност” и за възраждането на българския дух трябва да се говори. Защото будители има – не по професия, а по призвание. Едни пишат, други четат, трети преподават, четвърти играят на сцена – ако имаме очи да ги видим и уши да ги чуем, то тогава 1 ноември може да се превърне в истински триумф на будните хора и на светлото бъдеще.

На снимката: Очарователната Никол Берберова, която ни дава надежда за светло бъдеще

Сам Бобрик

Театърът и хората

Днес бихме искали да отдадем почит на Сам Бобрик – автора на пиесата „Умопомрачение”, който почина на 11 октомври 2019 г., няколко дни преди премиерата на нашия спектакъл.

Известен с неподражаемото си чувство за хумор, той неведнъж е заявявал, че се гордее повече с най-лошата си пиеса, отколкото с най-доброто си телевизионно шоу. И това е казано от човека, чийто първи телевизионен сценарий – за „Шоуто на Анди Грифин” – печели Наградата на Гилдията на американските сценаристи; който е спечелил още две награди на Гилдията и е с номинация за наградите „Еми”. А първият текст за песен, написан от него, е записан от Елвис Пресли и се превръща в хит.

Защо тогава е толкова очарован от театъра? (като нас самите, между другото ☺ ). „Пиесите са нещо лично”, казва Сам Бобрик. „Когато пиша пиеса, аз пиша за онова, което ми е интересно. Вълнуващо е. Самотно занимание е. Но го обожавам. Нали знаете поговорката: Ако обичаш работата си, няма да ти се налага да работиш и един ден през живота си!”

„Повечето от моите пиеси са комедии. Някои са романтични, други – язвителни, а трети направо ти отвяват главата. През последните 20 години пиша пиеси, каквито аз искам да пиша, независимо от това дали са комерсиални или не, и точно така планирам да продължа да пиша.

Честно казано, за мен няма нищо по-удовлетворяващо от това да седна сред публиката и да слушам как хората се смеят. Въпреки че в пиесите ми има моменти на прозрение и просветление, основната ми цел винаги е била да забавляват, да карат хората да си тръгнат от театъра с усещането за добре прекарана вечер. Животът и без това е достатъчно труден. Защо да ги подтикваме към самоубийство?”

За нас е радост, че успяхме да се докоснем до творчеството на Сам Бобрик и се надяваме да предложим още от неговите брилянтни пиеси на българската театрална публика.